Как минава един обикновен ден в София? Сигурното е едно - няма как да ти бъде скучно. Ще ви разкажа история за една отдавна погребана човещина.
Ето на каква случка е станала свидетел нашата слушателка Камелия Кирилова:
Опитваш да заредиш картата си за градски транспорт (решил си да не пътуваш гратис!) и се редиш на опашка от 5 новоизлюпили се студентчета, мъж в пред-пенсионна възраст и ученичка. Първокурсниците, в изблик на еуфория от това, че ще пътуват из София, попълват километрични декларации, в които описват лични данни, телефони и точно кои линии от градския транспорт възнамеряват да използват с въпросната карта за транспорт. Това им отне около 30 минути.
Междувременно, опашката беше станала тройно по-дълга. На нея вече потропваха нетърпеливо с крак още две жени, едно момиче и мъж (тоест МЪЖЪТ, за когото ще стане дума след малко). Към отбора на чакащите, се присъединиха и много възрастни баба и дядо (бабата от снимката по-долу).
Стоях и гледах как възрастната жена се подпира на бастуна си. Беше дошла да си плати глобата преди да поднови годишната си карта. Глобата й беше 24 лева, а картата - 40. Бабата видя, че нещата се случват бавно и изпрати съпруга си да намери стълбище, на което да седне, докато я чака. Стана ми толкова неудобно, че този човечец ще бърше с панталоните си пода на тунела под НДК, че не можех да си намеря място. Попитах касиерките дали не им се намира свободен стол зад гишетата (от 4 гишета, работеха само 2).
Касиерките мълчаха.
Попитах ги отново - по-силно, да не би да не са успели да ме чуят добре. Промърмориха, че не могат да осигуряват удобства на всички чакащи. Предупредих ги, че вместо да потърсят стол, вероятно след 10 минути ще трябва да звънят на 112, защото бабата ще е припаднала. И знаете ли какво се случи? Започнаха да се смеят. Смееха се, че те ще припаднат първи, защото зад гишетата било задушно и имали страшно много работа.
Хората на опашката мълчаха. До един. И гледаха в земята. Сякаш се страхуваха да не потърся подкрепа от тях...
Минаха още 15 минути в пристъпване от крак на крак. 15 минути, в които все още се вадеха карти на студентите. Хрумна ми, че в един хубав момент техните карти ще бъдат готови и тогава бабата може да мине преди всички нас - чакащите на опашката. Най-учтиво попитах околните дали имат против да пуснем бабата да мине преди нас. И явно това беше най-голямата грешка, която можАх да направя за ден като 13-ти септември 2016г., в подлеза на НДК.
Хората на опашката мълчаха. До един.
Започнах да ги питам лично (явно групов отговор нямаше да получа) и тогава настана Содом и Гомор. МЪЖЪТ зад мен (ще го видите на снимката) започна да подскача с цялото си тяло, а лицето му се тресеше като на разярен булдог (макар че сладките кучовци едва ли заслужават точно това сравнение). Попитах го какъв е проблемът да се пусне една възрастна жена по-напред на опашката? - Той нямал време, бързал за работа. Ахааа... ами всички бързаме, надали някой си мечтае да изкара целия ден пред гишето на Софийски градски транспорт, за да наблюдава колко бавно се нижат хората. "Не, не, не!" - викаше и настояваше господинът. Попитах го как би се чувствал, ако неговата майка се прегърбва от чакане (след като животът я е изгърбил от работа) и няма един човек на опашката, който да обърне внимание на треперещия й бастун. Явно с този въпрос чашата на търпението му преля, защото господинът беше готов да ме набие. Ей там - пред гишетата, пред хората, в централния тунел под НДК, беше готов да ме заплюе. Крещеше "Млъкни, млъкни, казах не!", при което културно обясних, че така може да се държи вкъщи, но навън, с непознати хора - НЕ. Заплаши, че ако бабата мине пред мен, той щял да мине също. Пожелах му приятно бързане. И на нейните години, да виси по същите опашки. Припомних му, че едно добро дело ще го накара да се почувства по-добре, а той заяви, че не желае. Ясно - това го разбрах добре, но отново опитах да му споделя великата тайна, че най-хубавото качество на един човек, е човещината му. Господинът с червената блуза не прояви разбиране. 
Дошъл човекът с двете си деца (да се знае, че не бяха пеленачета - момиче на около 13 и момче на около 10 години). Погледах ги, послушах ги и се замислих какъв прекрасен пример взимат от баща си. И да, за нищо на света не искам моите деца да бъдат възпитавани от човек като него, да имат общо с такъв индивид, абе въобще - не искам да срещат такива хора! Ако е възможно...
Хората на опашката мълчаха. Дали това ги прави толкова лоши, колкото е той? Вероятно те също бързаха за работа? Времето е ценно за всички ни. Но докато бързате, подсещайте се (ако ви остане време от бързане де...), че е хубаво да си помагаме в най-обикновените неща. Днес можехте да станете част от една съвсем незначителна, на пръв поглед, малка случка, която да зареди деня ви с положителни емоции, да ви срещне с добри хора, да осмисли ставането ви от леглото... Вие пропуснахте тази възможност - всички вие, на опашката. Не си дадохте шанс.
Бабата стоеше все така прегърбена до вратата, подпряна на бастуна си. И очите й трепереха, защото скандалът с господина, се беше разразил заради нея. Усещаше се едно тихо неудобство, но нямаше къде да се скрие от погледите. 
Не съжалявам, че й причиних този "срам". Не съжалявам, че я изложих така. Само до дъното на душата си съжалявам, че днес не срещнах хора. Нямаше кой да й предложи стол и нямаше кой да й отстъпи ред. Не, че беше задължително, разбира се. Човещината не може да се възпита насила у никого, тя трябва да се пробуди сама.
