143 години от Освобождението на България

143 години от Освобождението на България
www.thelittleprinceschool.com
3 Март 2021

Питаме историците: кой е правилният термин от историческа гледна точка? Не става дума за патриотизъм или псевдонационализъм, а за чисто професионална гледна точка. Как историците наричат този период помежду си? Без излишни емоции, но и без излишно омаловажаване.

Гърците наричат тази епоха "Tourkokratia", тоест "турска власт", което е разбираемо, но не е съвсем точно. За ранните ХV-XVIII в. се казва още "османски период", а за късните XVIII-XIX в. - "турска власт", "късна Османска империя".

Фактите са следните: за първи път датата се отбелязва във Велико Търново на 19 февруари (3 март н. с.) 1879 г. В старата ни столица митрополит Антим I, тогава председател на Учредителното народно събрание, отслужва панихида в църквата „Св. Богородица" в присъствието на депутати и граждани. Две години след Освобождението, през 1880 г., 3 март се чества в София като Ден на възшествието на престола на император Александър II. От 1888 г. празникът започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османско владичество. След 9 септември 1944 г. празникът спира да се отбелязва като официален и е обявен за шовинистичен. Той започва отново да се отбелязва всяка година, с решение на Политбюро на ЦК на БКП от 1978 г., по повод на стогодишнината на събитието, на 3 март в чест на подписването на Санстефанския мирен договор на тази дата.

Мненията из историческите форуми са следните: 

"Османо-турско присъствие" 
Този термин е въведен от американски историк. Терминът е целял да опише ситуацията в северна Африка, по-точно - в Египет. Звучи почти като "мониторинг".

"Османо-турско робство", "турско иго"
Този термин е застъпен повече в литературата. Твърде емоционален е, но казват, че не е съвсем коректен. И обяснението защо: робство в Османската империя е имало. Терминът "робство" не е романтично название, а отразява някои особености на статута на поробеното население в Османската империя. Теоретично, всички поданици били смятани за роби на султана. Но на практика имало различни типове зависимости към владетеля, т.е. - към централната власт. Системата "кул" ("роб") включвала хора, които имат привилегирован статут. Тя се формирала от ислямизираните пленници, а по-късно - чрез събираните чрез кръвния данък (наричан "девширме") и ислямизирани християнски момчета, които били организирани като бойци в еничарската пехота. От средата на ХV в. те били основният ресурс на висшите държавни служители в империята.

През средновековието робите вече не са двигател на икономиката, какъвто са били в древността! През средните векове двигателят на икономиката били селяните, които плащали данъци - в стоки, в пари и в безплатен труд.

В османската империя имало над 80 вида данъци и такси, а роби-данъкоплатци никога и никъде не са съществували. Така наречените "роби на султана" в действителност не са били с робски статут - можели са да носят лично оръжие, да пазят проходи, да отглеждат ловни соколи, да бъдат назначени на високи държавни постове. Българите нито са били закрепостени като руските селяни, нито са били продавани като цветнокожите и превозвани оковани с кораби до тръстиковите, тютюневите и памучните плантации в двете Америки. Българинът е бил свободен човек. Можел е да упражнява професия или занаят, да върти някакъв бизнес, да се придвижва свободно на три континента в границите на Османската империя. Можел е да търгува или да завърши висше образование в чужбина. 

От гледна точка на гражданските права обаче, българинът християнин (за разлика от българина мюсюлманин) е бил считан за по-ниско стоящ от евреина. Не е имал правото да стане командир в османската армия (за разлика от множество западноевропейци), съдия, кмет, областен управител, държавен или общински чиновник. (В по-късно време има и изключения, разбира се!). Това е причината 2500 българи с висше образование да се включат в организацията и провеждането на Априлското въстание.

Терминът "робство" може да се употребява свободно в художествената литература, в публицистиката, на митинги или в кръчмата. Но - единствено в емоционален, а не в юридически и икономически смисъл.

"Османо-турско владичество"
Това е най-коректният научен термин. Един народ владее друг, една държава е покорила друга.

"Османо-турска власт", "доминация", "управление"
Подобно на горния термин - владичество.

"Османска/турска колонизация" или "османски колониализъм"
Тези термини също се срещат в историографията.

От десетилетия насам в българската историческа наука се е наложило становището, че терминът, който най-адекватно описва статута на българите и взаимоотношенията им с властта през епохата, когато те са били поданици на Османската империя, е „османско владичество”. В рамките на този термин най-добре могат да бъдат обяснени както съдбата на българите през първите векове след османското завоевание, така и последвалите промени в положението им и опитите им за политическо самоопределение в периода на реформите в османската държава и по време на Българското възраждане. Терминът „османско владичество” или равностойните му и почти синонимни варианти „османска власт/управление/господство”, е и международно утвърденият научен термин за обозначаване на режима, при който са живели всички подвластни на Османската империя народи. Тази терминология е приета и в историографиите на съседните ни балкански страни.

Институцията на робството в Османската империя (става въпрос за т.нар. домашни роби, набирани по пътя на военнопленичеството, търговията и пр.) има специфики, които не позволяват чрез този термин да бъде описан статутът на всички или поне на по-голямата част от българските и другите балкански поданици на султана. Поради това съвременната наука предпочита да не го използва, когато говори за положението на българите в рамките на османската социална и политическа система. Като се изключи вълната от заробвания по време на османското завоевание, българското население в империята никога не е имало робски статут. Българите били данъкоплатци и се ползвали от право на собственост, наследяване, придвижване и пр. – все права, от които робът по презумпция бил лишен. Действително, в османската държава е имало и една друга емблематична група роби – еничарите, част от които с български произход. Те имали статуса на лични роби на султана и поради тази причина именно от техните среди се рекрутирала управленската номенклатура на империята. С тези трудно контролируеми дори от централната власт „роби на султана” в никакъв случай не бихме могли да отъждествим огромната маса от подвластното население на империята, включително и българите.

Изразът „турско робство”, създаден от идеолозите на българското национално движение през XIX век, е част от инструментариума за мобилизиране на българите в борбата им за политическо самоопределение и еманципация от османска власт. Поради значимостта и ключовото място, което заема Възраждането в националния разказ, това емоционално определение се подема веднага след Освобождението от литературата, използва се като определящ за османския период термин в много от първите български исторически публикации и се запазва в учебниците по българска история чак до края на 70-те години на XX век. Като всяка наука обаче, и историята е претъпяла развитие от средата на XIX век до сега. Задълбочавайки познанията си, тя е прецезирала категорийния си апарат и е достигнала до извода, че изразът „турско робство“ е терминологично непригоден да опише положението на българите в Османската империя. Разбира се, фактът, че този израз се е вкоренил в паметта на няколко поколения българи, няма как да бъде пренебрегнат. Ако присъства в обучението по българска история обаче, съвременното осмисляне на „турското робство“ може да бъде основа за дебат, който да предостави на учениците терен за формиране на аналитични способности и усвояване на методите на критичния анализ.

C терминa „османско присъствие“ не може да бъде обозначен османският режим на Балканите.

Прочетете още