Всяка година на 18 февруари говорим за Васил Левски с едни и същи думи - „герой“, „апостол“, „саможертва“. И макар всичко това да е вярно, понякога думите звучат толкова тържествено, че губят смисъл. Левски не е бил символ. Бил е човек с ясна морална мярка и точно тя е най-трудната за следване. Той не е проповядвал омраза, нито сляпа вярност. Говорил е за равенство, за законност, за общество, в което свободата не е привилегия, а отговорност. „Дела трябват, а не думи“ не е патриотичен лозунг, а личен избор - да поемеш риск, без да чакаш аплодисменти.
Днес Левски не би ни питал дали го почитаме. Би ни попитал как живеем. Как се отнасяме един към друг. Как използваме свободата си - за лично удобство или за общото добро. И най-вече дали имаме смелостта да бъдем честни, когато това не е изгодно.
Истинската памет не е в поднасянето на венци. Тя е в способността да не превръщаме Левски в удобна икона, а в морално огледало. Такова, в което понякога не изглеждаме добре, но точно затова е необходимо. На 18 февруари си струва да говорим за Левски тихо, без патос и без клишета.
Има много неща за Левски, които не учим в училище, но добре познатите факти, са тези:
Роден е като Васил Иванов Кунчев. Прякорът Левски получава след смел скок по време на военни упражнения - „като лъв“. Името не е поза, а признание за характер.
Левски приема монашеското име Игнатий, но по-късно взема изключително тежко за времето си решение - сваля расото, за да се посвети изцяло на делото за свобода. Това не е отстъпление от вярата, а съзнателен морален избор.
Съзнателно се отказва от семейство. В писмата му личи, че е осъзнавал цената: „Аз съм посветил себе си на отечеството“. Самотата му не е трагедия, а част от избрания път. Левски е радикално модерен за времето си. Той не иска просто освобождение, а демократична република, в която всички - българи, турци, евреи, са равни пред закона. Това е революционна идея за XIX век.
Известен е с желязната си дисциплина. Не допуска кражби, лична изгода или самоуправство в комитетите. За него революцията е морална кауза, не хаос. Левски не се поставя над другите. Той вярва в мрежа от равноправни комитети, а не в култ към личността. Парадоксално, но точно това го прави легенда.
По време на обиколките си се представя като търговец, учител, слуга, дори просяк. Смята се, че е използвал над 30 псевдонима. Езикът му е ясен, почти разговорен. Без патос. Без украса. Това прави думите му толкова силни и днес - звучат като съвет, не като лозунг. В писмата си Левски не говори за слава или признание. Напротив - често предупреждава другите да не го идеализират. Делото е по-важно от човека.
Докато е жив, често е неразбран, сам и преследван. Истинското му величие се осъзнава след смъртта му, когато думите и делата му започват да тежат повече от всякакви портрети.
