В съботата преди Цветница българската традиция отбелязва Лазаровден - един от най-красивите и символични пролетни празници в народния календар. Той съчетава християнската памет за Свети Лазар с древни обичаи, свързани с любовта, плодородието и прехода към зрелостта.
Според християнството Лазаровден е денят, в който Христос възкресява Лазар - чудо, което предвещава Възкресението и победата на живота над смъртта. В народните представи обаче празникът носи и друг смисъл - той е знак, че природата окончателно се събужда, а новият цикъл започва.
Най-разпознаваемият обичай е лазаруването. В него участват момичета - лазарки, облечени в народни носии, украсени с венци и цветя. Те обикалят домовете, пеят обредни песни и благославят за здраве, любов и плодородие. Вярва се, че къща, в която са влезли лазарки, ще бъде благословена през цялата година. Самото участие в ритуала има особено значение - в традицията се смята, че момиче, което не е лазарувало, не може да се омъжи. Така празникът се превръща в своеобразен преход от детството към моминството.
Песните на лазарките често са насочени към конкретни членове на семейството - за младата невеста, за ергена, за стопанина. В тях се отправят пожелания за берекет, здраве и щастлив брак. В някои региони момичетата пускат венци във вода - обичай, свързан с гадаене за любов. Накъде ще тръгне венецът, откъдето ще дойде и бъдещият избраник.
Празникът винаги се пада по време на Великденските пости, затова и трапезата е постна. На нея присъстват обредни хлябове, варено жито, боб, зеленчуци и ястия със сезонни продукти. Важно място заемат и питките, които се раздават на лазарките като знак на благодарност и уважение.
И днес Лазаровден се отбелязва в много части на България, както в селата, така и в градска среда, където обичаят се възражда чрез читалища и фолклорни групи. Празникът носи особено усещане - за лекота, за пролет, за нещо ново, което предстои. И може би точно затова остава толкова жив, защото не е просто спомен от миналото, а ритуал, който и днес вдъхва надежда.
