Казват, че не бива да съдим хората за грешките им. За пропуските им. И че всеки понася последствията от действията си, били те добри или лоши. Уж вярваме в това, поне през повечето време. Също така вярваме в лавинообразното прехвърляне на отговорност, когато ситуациите станат напечени :)
Ще споделим една история, която не сме преживели лично, но съпреживяхме чрез социалните мрежи. Ако нещо в нея ви докосне, ако решите, че този приятел може да е вашият... и по дух, и по местообитание (тоест можете да си го приберете), ще сме сътворили поредното малко чудо, което да направи света ни по-добър и смислен.
Историята е на екипа на truestory.bg (линк), а снимките са на Георги Трайков (линк към Facebook групата Планински преходи). Накратко предадена, "приказката" е следната:
"Планинарят Георги Трайков беше публикувал снимки на едно прекрасно куче – българска овчарка, с няколко думи над тях, гласящи:
Датата бе 31 юли 2016 г., с приятели се бяхме разбрали да направим един преход, който започваше на около 10 км от Рилския манастир в посока хижа „Рибни езера“. Паркирахме джиповете на около час път преди самата хижа до някаква вила. И така бавно и славно започнахме прехода. По пътя се засякохме с една двойка, с която имаше и две кучета. Спряхме и се заговорихме, стана дума и за кучетата – бяхме впечатлени колко са красиви. Те ни казаха, че едното не е тяхно, а е на хижаря. Разделихме се с усмивки. По едно време усетихме движение зад нас и – хоп… въпросното куче започна да върви с групата ни. Зарадвахме се на приятната му компания и си казахме, че най-вероятно ще ни придружи до хижата и ще си остане там.
След известно време стигнахме до нея, седнахме да си вземем дъх и да хапнем. Четириногият симпатяга се разхождаше отстрани, а от време на време полягваше. След кратката почивка, която използвах, за да направя няколко снимки на кучето, тръгнахме по маршрута, който си бяхме определили. Кучето остана до хижата. Не след дълго обаче нашият приятел се появи отново и тръгна с нас. Учудих се доста, заприказвахме се с хората от групата и стигнахме до извода, че то е било изгонено или е избягало отнякъде. Стана ни жал, но нищо не можехме да направим.
Това прекрасно животно, което сякаш носеше човешка душа, ни накара да почувстваме, че имаме честта по-скоро ние да бъдем в неговата компания, а не то в нашата. Преходът ни продължи около 15 км до колите. Във времето, в което приятелчето беше с нас, му давахме храна. Направи ми впечатление, че то познава отлично терена, понеже често изчезваше като мъгла, а после се появяваше ненадейно отнякъде.
Когато стигнахме до колите, раздялата с него беше мъчителна, сърцераздирателна и много тъжна. Аз и момичето в компанията едва сдържахме сълзите си. Но най-покъртителният момент бе, когато… той започна да тича след колите. Всички настръхнаме… Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми. Това куче, това уникално създание, този дух на войн, остави белег за цял живот в сърцето ми…
Тичаше след колите ни 10 км – докато не стигнахме до къмпинга над Рилския манастир. Там се събраха много хора, всеки започна да му дава по нещичко от храната си. Малки деца, както и възрастни хора, усетиха енергията на кучето… Оставихме го там, като си мислехме, че то ще се окопити около къмпинга и ще бъде гледано и хранено от местните, но след като пуснах снимките и апела си за кучето в групата „Планински преходи“, разбрах от споделени мнения на други хора в нея, че то просто е един истински самотен войн, който обикаля района заедно с хората, които правят преходи там."
За кучето-войн от Рила има още 2 месеца хубаво време в планината. А след това? Никому не нагнетяваме вина - тя е обща. Общество, в което което има толкова болни и бездомни животни на улицата, НЕ Е ЗДРАВО общество. Но с всяка направена добрина, надеждата за оздравяване на една такава гнила сърцевина, расте. Питаме: има ли някой, който би припознал кучето от Рила като свое и би се наел да го намери и приюти? Тази негова топла дружба с хората показва, че е бил нечий, някога. Пожелаваме му поредица от чудеса, за да не остане добряк като него, ничий и занапред...
Всяко споделяне на историята, ще помогне на рошльото от Рила да намери дома си.
EDIT:
Красавецът се казва Криско и си има "къща". Ако го намерите и приберете, свържете се с човека му - Георги Ранов (линк към профила му във Facebook, ще откриете ТУК). 
