Борис е древно име, макар че първоначалният му вариант е бил малко по-различен. То е с неславянски произход, но заради княз Борис-Михаил и покръстването достига до целия славянски свят и придобива особена популярност в Русия от XI век нататък.
Борис е прабългарско име. Две етимологии извеждат за него. В първоначалния си вариант вероятно е било Богорис. Едни от изследователите смятат, че тук е замесен снежен леопард, вълк или пък името означава къс, дребен. Последното е най-невероятното, по-скоро става дума за животното. Други, обаче, подкрепят иранската теория и влиянието на този език върху прабългарите. Богорис- богоподобен, божествен. Обърнете внимание на корена бог. Думата е иранска и означава висша сила. Произлиза от богъ, багъ - давам, раздавам; този, който раздава. При думата Господ нещата са ясни - господар, но това е славянският еквивалент на бог. Тук, в скоби казано, думата god, която използват на запад, идва от корена call - призован, повикан. В единия случай бог дава, а god е повикан.
Името Борис е регистрирано за пръв път при българския владетел княз Борис I (852-889 г.), който през 864 г. приема християнската вяра и я налага на целия си народ. Името му придобива известност в Европа тъкмо във връзка с този му акт. Нещо повече - след смъртта му през 907 г. той е обявен за първи български светец, като следи от култа към него през онази епоха се откриват чак в Ирландия.
Княз Борис I обаче не е славянин. Той произхожда от династия с прабългарско, т.е. тюркско етническо потекло. Точно заради това името му е с тюркски протобългарски корен, като според различните тълкувания означава "вълк", "нисък" или "барс". Сред прабългарите то е познато в две форми - Борис и Богорис.
Интересното е, че в българската средновековна история името Борис се среща изключително рядко (например при цар Борис II, правнук на светеца, и при Борис Давид, македонски болярин от XI в.). С течение на времето то изглежда се запазва само при споменаването на Св. княз Борис в църковните служби. Името възкръсва за нов живот от края на XVIII в. нататък, като хората започват да кръщават с него все повече деца едва след раждането на престолонаследника, бъдещия цар Борис III (1894-1943 г.). На днешния Балкански полуостров най-много Борисовци има в България, Република Македония и Източна Сърбия.
В действителност името Борис дължи световната си кариера на възприемането му от руските славяни. Не е известно кога точно е станало това. Знае се обаче, че култът към българския светец е достигнал руските земи най-късно в началото на XI в. Така впрочем се е казвал един от синовете на великия княз Владимир I (980-1015 г.), при когото пък през 988-989 г. става покръстването на Киевската Рус. При това покръстване впрочем значителна роля се пада на прелати и редови свещеници от България. Според руските летописи този Борис и неговият брат Глеб са деца на Владимир I от една българка, за която обаче не са запазени никакви други данни. През 1015 г. синовете на българката, князете Борис и Глеб, са убити от доведения си брат Святополк, който узурпирал престола. Малко по-късно Борис и Глеб биват канонизирани и са и до днес най-почитаните местни светци-войни сред украинците, руснаците и белорусите.
От земите на Киевска Рус името Борис започва да се прехвърля в съседни страни. Такъв например е случаят с унгарския принц Борис (1112-1155 г.), син на маджарския крал от брака му с Евтимия, дъщеря на киевския княз Владимир II Мономах. За един сравнително дълъг период Борисовци се срещат преди всичко в дворцовите и благородническите среди. По-късно обаче името става популярно сред всички съсловия на Руската империя, а чрез колонизацията на Кавказ, Сибир и Далечния Изток и по-късните емиграционни вълни по други места на глобуса то постепенно се настанява в цяла Северна Азия и достига Западна Европа, двете Америки и Австралия. В наше време Борисовци се срещат дори в Африка (и - пак чрез имигранти от Русия - в Израел).
Така, схематично представено, изглежда околосветското пътешествие на това древно прабългарско име - името на българския владетел и светец княз Борис I.
